Веднъж един човек решил да вземе съдбата си в ръце и да поеме по своя Път. Тръгнал по изгрев, бодър и весел, щастлив затова, че е взел правилното решение, щастлив затова, че може да избира. Бил млад и енергичен, уверен в себе си, вече не се страхувал от сенките на нощта бил сигурен, че вече нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, защото той следвал Съдбата си…
Денят напреднал слънцето се изкачило високо, а човекът продължавал да върви. Крачката му вече не била така енергична, но затова пък вече вървял уверено с умерено добре преценено темпо, пестейки силите си, за да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал, така мислел той, че още преди нощта да е дошла и ще е изминал Пътя…
Дошла вечерта, отишъл си и залезът, човекът продължавал да върви по не свършващия Път. Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, породени от луната светлина, запълзели по Пътя, но Пътникът пазел в сърцето си спомена за яркото, красиво и сияйно слънце и не позволявал на сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е почти стигнал, вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро… Внимавал в стъпките си, за да не би да се отклони в тъмното и да се загуби…
Нощта напредвала, също както и човека, сякаш те напредвали успоредно един с друг и се състезавали, ала Пътя все продължавал нататък и отвъд, нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки все по-големи, по-черни и по-страшни…
Застудяло много, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника вече изобщо не били бодри, нито енергични нито уверени, а несигурни и плахи… Било му студено – не бил предвидил, че ще върви и през нощта и бил облечен леко.
Споменът за яркото слънце в сърцето му постепенно бил изместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на който нейната светлина давала живот…
Пътникът се отчаял, вече часове вървял през нощта, а тя ставала само по тъмна и по-студена, Пътят нямал край, а той вече бил капнал от умора, нямал сили да продължи. Сенките го плашели всичко го плашело, единствено звездната светлина му вдъхвала някаква слаба надежда, но звездите били тъй далечни и светели тъй слабо, че и тази последна надежда изчезвала веднага след като се появяла.
Пътникът вече бил отчаян, глупавите планове, който си бил направил преди да тръгне по Пътя се оказали напълно погрешни, денят отдавна си бил отишъл, а той не бил стигнал никъде. Нощта явно никога нямало да свърши, а той вече не можел да продължи напред, защото мракът бил тъй гъст, че Пътят не се виждал и на крачка пред него…
Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, изтощен и отчаян. Нямало изход, неговата Съдба го бе захвърлила тук в черната вечна нощ и го бе изоставила завинаги…
Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си мечти, за провалените си надежди и за Черната си Съдба… Плакал дълго, докато вече не му останали сълзи, там седнал на Пътя, тогава в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка…
Вдигнал изненадан глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди това не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно, по-приказно! Много пъти бе гледал изгрева, но никога не го бе виждал така сияен, сякаш сега се раждаше и го виждаше за първи път, с чисти измити от сълзите очи…
Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквала мрака в Зората на настъпващия Ден! Човекът отново съзрял пътя си, той не бил свършил, а се простирал много надалеч… дори отвъд хоризонта… просто през нощта не бил могъл да го види поради липсата на достатъчно светлина.
Станал и тръгнал, отново бодър, отново жизнен, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно прозрение, с което Пътя го дарил “Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце.”
Вече знаел, че ще върви много дни и много нощи, но също, и че на Пътя го чакат много красиви неща, много истини и много прозрения, вече знаел, че на Пътя го чакал самия Живот…
Веднъж един човек решил да вземе съдбата си в ръце и да поеме по своя Път. Тръгнал по изгрев, бодър и весел, щастлив затова, че е взел правилното решение, щастлив затова, че може да избира. Бил млад и енергичен, уверен в себе си, вече не се страхувал от сенките на нощта бил сигурен, че вече нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, защото той следвал Съдбата си…
Денят напреднал слънцето се изкачило високо, а човекът продължавал да върви. Крачката му вече не била така енергична, но затова пък вече вървял уверено с умерено добре преценено темпо, пестейки силите си, за да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал, така мислел той, че още преди нощта да е дошла и ще е изминал Пътя…
Дошла вечерта, отишъл си и залезът, човекът продължавал да върви по не свършващия Път. Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, породени от луната светлина, запълзели по Пътя, но Пътникът пазел в сърцето си спомена за яркото, красиво и сияйно слънце и не позволявал на сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е почти стигнал, вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро… Внимавал в стъпките си, за да не би да се отклони в тъмното и да се загуби…
Нощта напредвала, също както и човека, сякаш те напредвали успоредно един с друг и се състезавали, ала Пътя все продължавал нататък и отвъд, нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки все по-големи, по-черни и по-страшни…
Застудяло много, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника вече изобщо не били бодри, нито енергични нито уверени, а несигурни и плахи… Било му студено – не бил предвидил, че ще върви и през нощта и бил облечен леко.
Споменът за яркото слънце в сърцето му постепенно бил изместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на който нейната светлина давала живот…
Пътникът се отчаял, вече часове вървял през нощта, а тя ставала само по тъмна и по-студена, Пътят нямал край, а той вече бил капнал от умора, нямал сили да продължи. Сенките го плашели всичко го плашело, единствено звездната светлина му вдъхвала някаква слаба надежда, но звездите били тъй далечни и светели тъй слабо, че и тази последна надежда изчезвала веднага след като се появяла.
Пътникът вече бил отчаян, глупавите планове, който си бил направил преди да тръгне по Пътя се оказали напълно погрешни, денят отдавна си бил отишъл, а той не бил стигнал никъде. Нощта явно никога нямало да свърши, а той вече не можел да продължи напред, защото мракът бил тъй гъст, че Пътят не се виждал и на крачка пред него…
Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, изтощен и отчаян. Нямало изход, неговата Съдба го бе захвърлила тук в черната вечна нощ и го бе изоставила завинаги…
Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си мечти, за провалените си надежди и за Черната си Съдба… Плакал дълго, докато вече не му останали сълзи, там седнал на Пътя, тогава в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка…
Вдигнал изненадан глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди това не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно, по-приказно! Много пъти бе гледал изгрева, но никога не го бе виждал така сияен, сякаш сега се раждаше и го виждаше за първи път, с чисти измити от сълзите очи…
Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквала мрака в Зората на настъпващия Ден! Човекът отново съзрял пътя си, той не бил свършил, а се простирал много надалеч… дори отвъд хоризонта… просто през нощта не бил могъл да го види поради липсата на достатъчно светлина.
Станал и тръгнал, отново бодър, отново жизнен, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно прозрение, с което Пътя го дарил “Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце.”
Вече знаел, че ще върви много дни и много нощи, но също, и че на Пътя го чакат много красиви неща, много истини и много прозрения, вече знаел, че на Пътя го чакал самия Живот…
